Описание на преживяването:

Първото ми преживяване, близко до смъртта, беше на 45-годишна възраст през 1995 г. Претърпях масивен инфаркт и последващ троен байпас. След като се събудих от операцията, имах ясен спомен за това как се пренасям в друго измерение или място, ако щете. В продължение на няколко месеца мислех, че този спомен е причинен от лекарствата, но с течение на времето започнах да вярвам, че е било нещо друго.

Носех се или се реех към място с такова спокойствие, че е невъзможно да се опише. Имаше синьо небе, толкова синьо, колкото никога не бях виждал. Днес понякога поглеждам към синьото небе и изпитвам усещане за пълно спокойствие. Видях висока трева, която леко се люлееше от вятъра върху хълмист пейзаж. Но нямаше усещане за полъх, нито имаше какъвто и да било звук. Беше толкова тихо.

Не вървях, а сякаш се реех над полетата много бавно. Това място беше изпълнено с топлина, спокойствие и необяснимо чувство за пълнота и за това да бъдеш едно с Вселената.

Докато се носех над хълмовете толкова бавно и попивах това усещане за най-велика топлина, видях „кадри“ с децата ми, които се появяваха на хоризонта. Това не бяха „статични снимки“, а картини, в които те ме гледаха, много разтревожени. Искаха да се върна, за да бъда с тях. Имаха нужда от мен и не казваха нищо. Чувах ги, без да виждам устните им да се движат.

Знаех, че трябва да направя избор точно в този момент. Ако не го направех, нямаше да се върна.

Ако бях продължил, щях да бъда обгърнат от това спокойствие и топлина завинаги. Щеше да бъде хубаво да продължа. Но да се върна означаваше да отида на място на болка и страдание. Щеше да бъде изпълнено с болка и отговорности. Емоционалната болка, стресът от живота. Реших да се върна, защото децата ми се нуждаеха от повече помощ за бъдещето си. Тяхното бъдеще зависеше от това да бъда там. Просто все още не беше дошло времето. Децата просто не бяха готови да продължат сами.

Мигновено се върнах.

Не видях ярка светлина, нито ангели, нито усетих религиозно същество.

ВТОРОТО МИ ПРЕЖИВЯВАНЕ, БЛИЗКО ДО СМЪРТТА се случи през 1997 г. Бях в тежка катастрофа с множество сериозни наранявания. Когато бях в капан в колата, не изпитвах никаква болка, въпреки че тазът ми беше счупен на две места, имах фрактура на опашната кост, ребро, което бе пробило белия ми дроб, фрактура на черепа, разкъсвания по лицето и част от ухото ми беше откъсната.

Имах много ретроспекции (флашбеци) за инцидента месеци след това, но имах положителен и пълен спомен за преживяването, близко до смъртта, когато можех да остана в съзнание, за да говоря и да остана буден, без да припадам няколко дни по-късно.

Започнах да говоря за преживяването си първо със сина си, а след това и с други хора, когато ми стана по-комфортно да споделям за това. Отново се опитах да преценя дали това се дължи на лекарствата, или просто бяха сигналите, които мозъкът получаваше, докато тялото се изключваше.

Видях отново място на топлина, любов и приятелство. Беше нещо като тунел, но не кръгло – беше такъв тип пешеходен тунел, какъвто се вижда да свързва сгради или магазини. От тези, които минават над улицата. Не тесен, а широк. Вървях по него или поне имах такова усещане, но не помня краката ми да се движеха. Не беше ярко от двете страни на пътеката, но не беше и тъмно.

Когато стигнах до края на тунела, видях хора. Изглеждаха видими само от кръста нагоре. Изобщо не беше страшно. Всички се усмихваха и бяха щастливи.

Видях лица, които разпознах. Видях двамата си дядовци и баща си. Зад телата им беше много тъмно и усетих присъствието на множество други зад тях.

Някой стисна ръката ми, сякаш да ме поздрави. Мисля, че беше баща ми. Той почина от Алцхаймер и беше в много лошо състояние, когато си отиде. Но сега беше изправен, изглеждаше здрав и тогава осъзнах колко нисък беше всъщност. Всички тези хора бяха толкова щастливи да ме видят.

В този момент почувствах нуждата да се върна при живите. Не беше ужасяващо чувство, а просто момент, в който беше време да взема решение. Все още не мисля, че решението да се върна беше мое. Чувствам, че някой го взе вместо мен.

Ръката ми все още държеше (вече без да се стиска за поздрав) човека, с когото първо се бях ръкувал. Ръката му беше много топла и успокояваща. Моята ръка бавно и леко се изплъзна, докато се реех назад към света на живите. Ръката въобще не ме държеше, имаше много нежен захват.

И тогава всичко приключи. Върнах се

Някъде по време на цялото това преживяване или каквото и да беше това, помня кафява врата със старомодна порцеланова дръжка, заобиколена от черен фон. Знаех, че от другата страна на вратата имаше религиозен феномен, изключително ярка светлина и вероятно самият БОГ. Тази врата е винаги там и е достъпна за всеки. Мога да премина през нея по всяко време, когато поискам. Имам усещането, че ръката ми беше върху дръжката и можех да премина, когато си поискам.

Ретроспективно, сега не се страхувам от смъртта.

Едно изразено чувство, което имам, е, че има хора, които са отишли от другата страна против волята си, и ми е толкова жално за тях. Те са щастливи там, защото са се адаптирали, но биха предпочели да прекарат повече време в реалния свят, за да бъдат с любимите си хора.

Преди бях религиозен, но днес не съм такъв човек. Въпреки това сега изпитвам голямо уважение към дълбоко религиозните хора.

Получих прозрение за нещо, което много малко хора имат възможност да видят, и съм щастлив, че го преживях. Приятно ми е да разказвам на хората за това, но внимавам много пред кого споделям тези неща.