Български

Д-р Джордж Родоная притежава докторска степен по медицина и кандидатска степен по невропатология, както и докторска степен по психология на религията. Наскоро той изнесе ключова реч пред Организацията на обединените нации на тема „Възникващата глобална духовност“. Преди да емигрира в Съединените щати от Съветския съюз през 1989 г., работи като изследовател-психиатър в Московския университет.

Д-р Родоная преживява един от най-продължителните регистрирани случаи на „клинично преживяване, близко до смъртта“. Обявен за мъртъв веднага след като е блъснат от кола през 1976 г., той е оставен в продължение на три дни в моргата. Не се „връща към живота“, докато един лекар не започва да прави разрез на корема му като част от аутопсията.

Друга забележителна черта на преживяването на д-р Родоная – нещо, което е общо за мнозина – е, че той е радикално трансформиран от него. Преди това той работи като невропатолог и е заклет атеист. След преживяното обаче се посвещава изцяло на изучаването на психологията на религията. По-късно е ръкоположен за свещеник в Източноправославната църква. Днес той служи като помощник-пастор в Първа обединена методистка църква в Нидерланд, Тексас.

„Първото нещо, което помня от преживяването си, е, че се озовах в царство на пълна тъмнина. Нямах физическа болка; все още по някакъв начин осъзнавах съществуването си като Джордж, а около мен имаше тъмнина – пълна и абсолютна тъмнина. Най-голямата тъмнина, по-тъмна от всеки мрак, по-черна от всяко черно. Това бе нещо, което ме заобикаляше и притискаше. Бях ужасен! Въобще не бях подготвен за това. Бях шокиран да установя, че все още съществувам, но нямах представа къде се намирам. Единствената мисъл, която постоянно се въртеше в главата ми, беше: „Как мога да съществувам, когато ме няма?“ Това бе нещото, което ме мъчеше.

Бавно се овладях и започнах да мисля за случилото се, за това какво става. Но нищо освежаващо или успокояващо не ми идваше наум. Защо съм в тази тъмнина? Какво да правя? Тогава се сетих за известната мисъл на Декарт: „Мисля, следователно съществувам.“ Това свали огромен товар от плещите ми, защото тогава разбрах със сигурност, че все още съм жив, макар и очевидно в съвсем друго измерение. После си помислих: „Ако съществувам, защо да не бъда позитивен?“ Ето това ми хрумна. Аз съм Джордж и съм в тъмнина, но знам, че съществувам. Аз съм това, което съм. Не трябва да бъда негативен.

Тогава си помислих: „Как мога да дефинирам какво е позитивно в тъмнината?“ Ами, позитивното е светлината. Тогава внезапно се озовах в светлина – ярка, бяла, сияйна и силна; изключително ярка светлина. Беше като светкавица на фотоапарат, но без да премигва – толкова ярка. Перманентна, постоянна яркост. В началото ослепителният ѝ блясък ми се стори болезнен. Не можех да я гледам директно. Но малко по малко започнах да чувствам безопасност и топлина, и изведнъж всичко изглеждаше наред.

Следващото нещо, което се случи, беше, че видях всички тези молекули да летят наоколо – атоми, протони, неутрони, просто летящи навсякъде. От една страна, беше пълен хаос, но това, което ми донесе толкова голяма радост, бе, че този хаос имаше и своя собствена симетрия. Тази симетрия беше красива, единна и цялостна и ме изпълни с огромна радост. Видях универсалната форма на живота и природата, разгърната пред очите ми. В този момент каквото и да било безпокойство за тялото ми просто изчезна, защото ми стана ясно, че то вече не ми е нужно – че всъщност то е било ограничение.

Всичко в това преживяване се сля в едно, така че ми е трудно да подредя точна последователност на събитията. Времето такова, каквото го познавах, спря; минало, настояще и бъдеще бяха по някакъв начин слети за мен във вечното единство на живота.

В някакъв момент преминах през това, което наричат „преглед на живота“, защото видях живота си от началото до края наведнъж. Участвах в реалните драми на моя живот, почти като холографско изображение на живота ми, което се разиграваше пред мен – без чувство за минало, настояще или бъдеще, просто сега и реалността на моя живот.

Не беше така, сякаш започваше с раждането и стигаше до живота ми в Московския университет. Всичко се появи наведнъж. Ето ме там. Това беше моят живот. Не изпитвах никакво чувство за вина или разкаяние за нещата, които бях направил. Не се чувствах по един или друг начин за провалите, грешките или постиженията си. Всичко, което усещах, беше животът ми такъв, какъвто е. И бях доволен от това. Приех живота си такъв, какъвто е.

През това време светлината просто излъчваше усещане за мир и радост към мен. Беше изключително позитивно. Бях толкова щастлив да бъда в светлината. И разбрах какво означава тя. Научих, че всички физически правила за човешкия живот са нищо в сравнение с тази универсална реалност. Разбрах също, че черната дупка е просто друга част от тази безкрайност, която е светлината. Видях, че реалността е навсякъде. Това не е просто земният живот, а безкрайният живот. Всичко е не просто свързано заедно, всичко е и едно цяло. Затова усетих цялостност със светлината – чувство, че всичко с мен и с Вселената е наред.

И така, бях там, изпълнен с всички тези хубави неща и това прекрасно преживяване, когато някой започна да прави разрез в корема ми. Можете ли да си представите? Това, което се беше случило, е, че бях откаран в моргата. Бях обявен за мъртъв и оставен там за три дни. Беше назначено разследване за причината за смъртта ми, затова изпратиха някого да ми направи аутопсия. Когато започнаха да режат корема ми, почувствах сякаш някаква велика сила ме хвана за врата и ме натисна надолу. Беше толкова силно, че отворих очи и изпитах тази огромна болка. Тялото ми беше студено и започнах да треперя. Те веднага спряха аутопсията и ме откараха в болницата, където останах през следващите девет месеца, повечето от които прекарах на респиратор.

Бавно възстанових здравето си. Но никога повече нямаше да бъда същият, защото единственото, което исках да правя през останалия си живот, беше да изучавам мъдростта. Този нов интерес ме отведе в Тбилиския държавен университет в Грузия, където защитих втората си докторска степен – по психология на религията. След това станах свещеник в Източноправославната църква. В крайна сметка през 1989 г. дойдохме в Америка и сега работя като помощник-пастор в Първа обединена методистка църква в Нидерланд, Тексас.

Всеки, който е имал такова преживяване на Бога, който е изпитал такова дълбоко чувство за връзка с реалността, знае, че има само една наистина съществена работа за вършене в живота и това е да обичаш; да обичаш природата, да обичаш хората, да обичаш животните, да обичаш самото творение, просто защото то съществува. Да служиш на Божието творение с топла и любяща ръка на щедрост и състрадание – това е единственото смислено съществуване.

Мнозина се обръщат към хората, преживели близки до смъртта състояния, защото усещат, че ние имаме отговорите. Но аз знам, че това не е вярно – поне не напълно. Никой от нас няма да проумее напълно великите истини на живота, докато най-накрая не се съединим с вечността при смъртта. Но междувременно, в самата ни природа е заложено да търсим отговори на най-дълбоките си въпроси за преживяванията, близки до смъртта, и за безсмъртието.“